Все ви обещавам, че пак ще пиша и очевидно все не успявам...Споко, не е щот съм родила трето... пази БОЖЕ! Последното ми включване тук е от 2019-та - от някакъв друг свят, в който не че не бях вече изтрещяла майка, но още не съзнавах колко степени на изтрещялост мога да достигна...:D Някой път ще ви разкажа за хубавите времена, но сега не мога. Днес казах на един колега, че ако следващата сряда не присъствам на регулярната ни ОНЛАЙН (много ясно) среща, сигурно седя някъде заключена с усмирителна риза и налудничав поглед...
Иначе хоум офисът е много хубаво нещо, даже познавам хора, на които им харесва... Ма, КВИ ХОРА сте вие, бе?! Елате ни на гости, ако не знаете адреса, ще се ориентирате по виковете. Викове на щастие, възторг и любов, разбира се, кво друго...
Имам толкова свободно време, когато работя от вкъщи - научих три нови езика, вече готвя френска, аюрведическа и фюжън кухня, научих се да плета, бродирам и металообработвам, по цял ден чета на децата приказки, енциклопедии и детски романи на поне 4 различни езика, рисуваме, плетем и бродираме заедно, измислям им по поне 98 различни игри всеки ден. Те са много спокойни, особено в дните, в които изобщо не излизат навън, лягат си рано, хранят се супер здравословно, не гледат никаква телевизия, никакви детски, щот ще стават вундеркинди... Успоредно на това, спазвам всички срокове в работата, справям се страхотно, успявам с всичко и обръщам достатъчно внимание на половинката си... Това ще ви го разкаже НИКОЯ работеща майка!
Не искам да се оплаквам, просто искам да разкажа историята за една онлайн среща, по време на която едно дете натрошава едни бисквити на една маса, пълни вода в един пластмасов самосвал, излива водата върху бисквитите и започва да търкаля камиона отгоре... всичко това се случва на фона на обсъждане на маркетингови активности и бюджети с Германия на две педи от лаптопа на нещастната майка, например... Следва бърза размяна на реплики по месинджър: моля те, поеми за 2 минути, че тук е Багдад и отговор: споко, пребий го, аз ще се оправя... Добре, че мога да разчитам на колегите си...
Или друга история, която някакси успя да се мултиплицира във времето на локдауните:
- Моля ви, деца, ще проведа важен разговор по телефона.
- Добре, мамо!
Варианти на минута по-късно:
- Мамоооооо, ака ми се! Не мога сам! Ака ми се, мамоооо! МАМОООООООООО, ИСКАМ С ТЕБЕ ДА АКАМ, чу ли?! Искам с тебе да акам!
- Напиках се!
- Дани ме дразни!
- Искам вода!
- Дани ме удря!
- Хълк какво яде?
- Не искам тези супергерои, пусни ми друго!
- А Танос по-силен ли е от Хълк?
Не че тати го няма, просто мама е обслужващият персонал винаги и във всяко семейство:D То, добре че е тати, иначе не знам какво щяхме да ядем... Моят кулинарен пик по време на локдауните беше изпичане на замразена пица. Горките деца:D
Наскоро един приятел ме посъветва, ако съм зле с нервите да пия. Викам, човек, ще се пропия, бе! И той: вече си на 40, късно е да се алкохолизираш, душа... Доста наивно, според мен можем да основем клуб на алкохолизираните локдаун майки. Миналата година си празнувах рождения ден през ноември с още 4 луди родителки вкъщи и едната доста неподготвено беше предупредила мъжа си, че сигурно ще се прибере към 10-10:30, защото то кво толкова ще правим, нали... В 10:30 дочувам глас в коридора: НЕ ИСКАМ ДА СИ ТРЪГВАМ, разбираш ли? Не искам! В 1:30 бяхме надули Ицо Хазарта на ПЛОЧА...
Няма коментари:
Публикуване на коментар