Ден 45-ти: Пост-сръбски и след-планински

Мда, нали не мислите, че се счупих от хранителен режим няколкото дни на сръбска земя и после по баирите и камънаците на любимия ми Пирин?! Е, разбира се, не изядох и цяло печено прасенце в Гуча, безброй плескавици в Белград и гърне с боб на СинаницаJ Стараех се да се храня умерено, без да залитам по сладки работи и сладолед, но крушовата ракия и свинското месо просто бяха неизбежни. Също хапнах и хляб, най-вече на сандвичи, че най-удобно се транспортират в раници и чанти. Честно да си призная почти не пих вода; сори хора, обаче в Гуча ми беше първото спане под открито небе и тоалетните бяха ужасно далеч и достатъчно брутални, за да не искам да ходя до там често. От друга страна на хижа Синаница тоалетната беше кичната на възможно най-панорамното място с невероятен изглед + течаща вода, нооооооо само с дупка... Спирам с тоалетните до тук.

Гуча е май по-скоро село в Сърбия, намиращо се на около 180 км от Белград, където всяка година се провежда балкански фестивал на духовата музика или както, и за се съгласявам с нет-а - „лудост, произведена в Сърбия”. Разбирайте цяла седмица пиянството на един народ, спане – който, където, както, с когото намери и колкото успее, защото още в 7 сутринта започва музикалното оформление, което, повярвайте ми не е за ушите на всеки. На всеки ъгъл се връткат печени прасенца, мятат се плескавици и ти намигат пресни агнешки главички за по 2 лева парчето. Бирата се излива в неограничени количества, англо и немско говорящи туристи се тресат в екстаз, а братята роми свирят ли свирят... Улиците са супер шарени, но не само заради сергиите, продаващи абсолютно всичко, както е редно на един селски събор, но и заради палитрата от хора, жадни за едно от най-шантавите си преживявания в живота.

Мисля, че доста калории изхабих, спейки в спалния чувал, който се намираше на склон и под наклон и на всяко обръщане се набирах като червейче до изходната си позиция на метър по-нагоре. Естествено на самото надсвирване на стадиона вечерта играх и хоро, и ръченица… то сърце балканско не трае.

Искам да ви кажа, че Белград е уникален! Може да не е толкова красив дунавски град, колкото например една Будапеща, но за сметка на това има прекрасна душа, която ти открадва сърцето завинаги и искаш да се връщаш пак и пак и пак. Да не говорим, че сърбите са едни високиииии, едни хубавиииии, мисля, че и мъжката и женската част от компанията ни стана разногледа по белградските улици. Не знам как не се сдобих с мускулна треска на врата от въртене във всички посоки. Ще ме прощаваш, Петърчо, но и за твоя взор имаше изобилие от дългокраки мадами по къси гащи. Хихихихи!

Мога да се обзаложа, че на следващата олимпиада сърбите ще се представят по-добре от нас. Чудесна непрекъсната велоалея преминава през целия град, където има възможност са направени спортни площадки и игрища и хората спортуват: и малки и големи. Всички карат колела, ролери, играят тенис, баскет, волей, футбол, ръгби и т.н., и т.н. Освен това се гордеят с произхода си, не знам колко българи биха се разхождали с фланелка тип „Благодаря ти, Господи, че си ме родил българин”...

Там се проявих с кратко каране на колело, по-продължително бутане на колело и може би общо десетина километра пеш. Много обичам да карам колело, обаче седалката ужасно ме ръбеше, а не можех да карам изправена, защото пък ме боляха колената. Както и да е, на Петър му се скъса веригата на велосипеда и това беше прекрасна възможност да си продължа с кракомобила. Вечерта всички сядаха с повишено внимание, защо ли?! Хахаха, включително и аз, де, независимо, че прекарах доста по-малко време на седалката.

Откъм ядене, Белград ме удостои с ужасно вкусна рибена чорба и страхотна риба, която на сръбски звучи смуч, но още не съм си направила труда да проверя в гугъл транслейт как е на български. Тази вкусна храна я хапнахме в квартал Земун, накрая на крайбрежната алея, където акостират рибарските лодки. Допуснах и хляб на обяда, защото супата си беше доста пикантна, да не кажа люта. Пих и бири, ядох и веднъж сладолед, и плескавици и  пържени картофи и въобще направооо по режим.

Само ден почивка след Белград и с приятелката ми Вес направихме двойка спатия на хижа Синаница. Това си беше сериозен преход, мисля че се надцених и с това си надценяване измъчих Вес, особено на връщане. Изкачването пак добре, но слизането беше ужасяващо за мен. Не стига, че всяка крачка беше съпроводена от страшна болка и в двете колена, но и на отиване, още в самото начало ми се разлепиха маратонките. Милите ми те, десетгодишни, висели не знам си колко време на балкона маратоняци. По някаква невероятна случайност Вес изкопа от раницата си тиксо и на всеки 40 минути спирахме да ги облепяме поне да стигна до хижата. Разбира се, там изпуснахме човека с лепилото и се наложи направо да остраним единия, по-важния и нехлъзгащ се слой и на двете. Така че на връщане имах три в едно – недоспиване + скапани хрущяли + цвички. След четири часа преход и пред рев, Вес ме успокои с вафла, докато лежах на тревата като умряла и с насълзени очи... такова нещо не бях яла повече от месец и на планината особено ми се услади. На слизането изобщо не ми беше до ядене, сутринта бях закусвала мекица и половина с пудра захар, изядох две праскови, за да не ми тежат допълнително и след вафлата пих чай вечерта в София. Пардон, пих и Спрайт. Мале, каква съм, всичко си признавам... Заради моите особености, така да ги наречем, преходът беше 6 часа вместо 4 и после 3 часа с автобус до София и после 20 минути с такси до нас... да добиете представа това ядене как се връзва за деня...

Завърнах се в петък и от събота пак вкарах режима. Но докато пиша тези редове се наливам с особено здравословна енергийна напитка лайт версия, защото снощи бяхме на супер яко пижамено парти до към три и си угаждах със сангрия, шотове и алкохол. Така че, мили хора, не знам какво да очаквам в понеделник от кантара, може би да гръмне и да се прероди в ПЛЕСКАВИЦА...

P.S. Поздрав с хита на деня: http://www.youtube.com/watch?v=tEvv76lzlbQ